(Седем мини опуса по изложбата на Любен Диманов в Пловдив)

1.
Изкуствата вече (след 2012) не са толкова зависими от обнародването. На тази дата май наистина се случи нещо невидимо добро. Високите послания; звуци-тишина, платната с топло-студено, словесните формули, мантри, знаци, рисунките, обемите, инсталациите и пр. проявления на духа, сякаш престанаха да са зависими от капризите на индивидуалното или хоровото изпълнение, припяване, четене, посещение и пр., защото връзката Човек-Акаш се радва на невероятно качество – нещо се отпуши за пряко и благотворно общение. И резултатите са изумителни – хоризонтално-вертикалните надзирателски структури се обезсмислят до ненужност! Човекът се радва на разумна и отговорна свобода!

2.
Църквите като ползватели на силите за духовно внушение от много време нехаят за наличието им у съвременните творци! Православните попове не стават ни за платци, ни за спомошестватели, а и всяка художествена интерпретация на идеологията е своеобразно богохулство, сиреч, посегателство на монопола. Доста преди лъже-комунистите да удължат живота на лъже-християнството с гонения, църквата беше престанала да се интересува от образописците. Не се строяха църкви и параклиси, не се изографисваха ни Син, ни Дух, ни Бог!

Преди появата на кофите (алуминиевите високоговорители), трудовите пролетарии, доволстващи с прилично количество хляб и дочени дрехи, трябваше да свеждат духовните си потребности до варовите лозунги по стените на оградите!

Първоначалните комунистически верски олтари бяха скромни червени кътове с платнени драперии, слогани от закарфичени хартиени букви, два-три гипсови бюста и венци от книжни гирлянди, заменени със свежи пластмасови цветя.

По едно време идеолозите се сетиха, че художниците освен лозунги могат да рисуват прозирни портрети на балсамирани пролетарски вождове и живи полухора от Политбюро, а по-по-късно и герои на труда.

Ветровете разнасяха черно-бели визии от Кандински, Малевич,  Матис, Брак, Леже – люто анатемосвани и тайно колекционирани и в СССР и в страните с народна демокрация! Още ми се струва, че стихове на Пол Елюар − илюстрирани от Пабло Пикасо обуздаха идеологическият плам на Тодор-Павловци да не закрият Рисувалното училище и Художествената академия.

3.
Политбюровците не ще са били сложни същества, щом се рисуваха от всеки десети, а чуждицата дизайн още събираше пари за бг. гражданство − видът на цеховите артикули вероятно се определял от две любовници − на партийния секретар и на началник цеха, а тайните комунистически служби изпълняваха ролята на идеологически псета; да не допуснат (примерно); каталог от изложба на Дали, или илюстрации в книгата „Мисли за изкуството” да заразят соц. художниците с формализъм. Несвободата се настаняваше по земите ни трайно.

Сходни неща оформяха идейно-духовен гнет и идилична сигурност, но времето течеше и към вицовете около цигулката на Сащо Сладура се прибави ропот и от изложбените салони!

Гротескно, но в общи линии, това бяха времената, когато се появиха графиките по сонетите на Шекспир (в превод на Вл. Свинтила).

Творецът като помагач на Бога, минава и през високи изкушения. За голяма радост, Те не са спестени и на Любен Диманов. В нашите информационно обремени дни, всеки одарен художник - илюстратор е значимо събитие: Прочитът с мокро перо сякаш изважда безсмъртното слово за пречистяване, т.е. за участие в нови сражения! Това се случваше и около мене през далечните 1960-те 1970-те години. Шекспир възкръсна и зазвуча като празнично събитие и духовна дързост. Това ще да е било нещо като предусещане за бъдещата благодатна ненавист към поезията; или поколението на Диманов се е нуждаело от Любен, който да скочи от ахейските кораби за да се състоят троянските битки, Илиадата …

4.
А появата на графиките съвпадна по време, когато в главата ми звъняха еретичните идеи; че за да бъде планетата ни спечелена на ашици от Аненке, трябва да е била изкуствено създадена, привнесена и надлежно защитена с астероидната решетка от Фаетон, а самата Земя - обвита с пелените на магнитно поле, озонов слой, йоносфера и пр. Човекът божи; шекспиров и диманов, пък е допълнително защитен с аура и душа. И тъй като обиталището на  Душата е отколе маркирано - между бархетната жива кожа и мускулатурата − от там дрането на вълци, лъвове, религиозни реформатори, поети...

Така, дотогавашният човек е готвен за обличане с нова дреха и илюстрациите на Диманов го местеха по страниците на сонетите (като по квадрантите на координатната система) да му търсят благоприятно лъчение. Тези графични усилия натоварваха словото с още сакралност, а представите за крехкост и безсмъртие се усложняваха..

5.
Какво ли не се случи през това време? Разпаднаха се принципите на една идеология, обявиха се за лъжовно-непостижими целите; щото при плануваната разруха и разтление да не послужат за земна съблазън по правдини, но естетическите канони на пролеткултовската  догматика сякаш предвидливо бяха закалили творците.

Разпадат се дори пара комунистическите тайни общества и то; успоредно с масовизирането, поръчването на утвар,  и ускорено строителство на култови сгради (най-ярко проявено в  град аСтана – Казахстан). Тези строителства, освен с безпокойство облъхват и с болезнено отчаяние − нека си припомним бума в проектите за партийни домове в навечерието на срутването на комунизма в България! Те (обществата) разпростират меценатства и покровителства предимно и изключително само над братята, но се блазнят и от планетарно-тоталитарен контрол, като при социализма.

6.
След 1989-та, интересите на либерастите (комуноиди и демократоиди) от политическата класа към изобразителното изкуство се простряха комай само до кощунствена ширпотреба (портретът на Левски зад стола на агент Гоце). Що се отнася до нуждите на производителите-капиталисти; дизайнерските епидемии отминаха, пък и за промишлена естетика може да се говори при производство. Т. наречените избраници-бизнесмени са без особени естетически потреби, нужди и значение: „Те не желаят− по думите на парижката художничка Митрофанов − да окачват по стените си проблеми”.

Промените се отразиха зле и на Пловдив; в Него сякаш се насложи някаква агресивна градобитност, а творците му изчезнаха от Главната, стопиха като гилдия или се затвориха в себе си и не щат да припознават тази Демокрация. Макар че вече четвърт век се припява в ушните раковини на художниците, че едва ли не им се пазят места за главни-рисувачи в монетен двор, и само от тях зависи дали ще се откажат от изобразителната си сила, за да заживеят сносно!

Но отказът от силата върви с обезсмисляне предназначението; нещо, на което не са поддали; Владимир Рилски, Васил Бараков, Цанко Лавренов, Златен (Златю) Бояджиев, Васил Урумов, Рашко Сугарев – да се превърнат в обслужващ персонал на несъстоятелна политико-икономическа класа. Постокомунизмът ли се родее със злопаметна отмъстителност към свободата на твореца или декоративната демокрация се оказа несъвместима с духовността!

Сякаш вездесъщото срутване е възнамерявало да се стовари връз творците унищожително или поне ги превърне в;  „лъже краче” и „лъже усмивчица” – според Константин Павлов!

За много сходни неща можем да се доверим на патилите сетива на Любен Диманов, чиито въздействащи картините и сдържани интервюта респектират и ревниво пазят правото му да променя света мълчаливо. И да не забравяме, че и неговата одареност, подобно одареността на Слона и Кристо (родени на 13 юни 1935 г.) охраняват Света.

7.
Дано творбите от Изложба 2013 на Любен Диманов (в съседство с майна-чудото „Чифте баня”) внесат други вибрации и прогонват част от монстрите, които 24 години битуват и тихо вилнеят в града.

Защото подредбата в галерия „Жорж Папазов” води посетителя покрай спрахливо-плашещият „Червен кон” за към неопитоменият „Сив”, но между тези апокалиптични ориентири се налагат неотменимите присъствия на безсмъртната крехка Жена.

Старинен Пловдив, Петър Манолов