Началото на февруари 1989-та. Отведоха ме на нощен разпит в ОУ Пловдив, заради току-що прочетената (по телефона на земеделеца Димитър Сираков, ул. „В. Търново 69-двора”) за Дойче Веле Програма на НДЗПЧБ. Разпитът се водеше от столичен следовател Василев-Александров-Витиза (Живков нямаше доверие на пловдивчани) и записваше с две видеокамери за нуждите на Политбюро, но непрекъснато закривах устата с ръка, защото отделях ацетон, което беше знак, че в организъма започват сложни промени. Често бях съпровождан до тоалетната да мокря пресъхващото си гърло от крана, защото нe знаех какво освен вода съдържа чашата пред мене. Въпросите се въртяха предимно около патриотарската дивотия, извършена (вероятно по настояване на някакъв нелегален Коминтерн) от БКП  – Възродителния процес. Следователят дори натърти назидателно, че и короновани глави са падали заради верски проблеми, при което се усмихнах горчиво на мисълта, „а дали болката е различна”, на глас само додадох: „Престъплението, което сторихте, българският народ ще го плаща петдесет години напред.”

Малко преди 21 часа прекратиха разпита и ме оставиха с милиционер. Допусках, че гласът ми е събрал шефовете на ДС при радиоапарата да слушат Програмата на правозащитното дружество. Знаех я почти наизуст и май повтарях наум определени абзаци сякаш подсказвах на говорителя от Дойче веле. По поведението на следователя се надявах да прочета какво ме очаква! Нещата клоняха към най-лошото и в ускореното време потекоха идеи за синдикат, като единствено позволено от тоталитаристите сдружаване.

Василев-Александров-Витиза влезе с двете бързописки непроницаем и това ме смути още повече; все пак Живот! Темата по възродителния процес продължи, което ме отчая и окуражи неимоверно. Следващите следователски въпроси почти престанаха да ме докосват. Животът потече като в ускорен клип; Урбань, плуването в райските октомврийски води, шестте утринни солени глътки, Гърлото към Чистилището – т.е. водите на стотина метра под райските, Дяволското блато, мирните утринни богомилски огньове на Иракли, премятащите се вечерни пламъци в съседство с божурите край огнището под липата, вкуса на водата от кладенеца…

Прочетох машинописните протоколи бавно и внимателно, подписах ги, и към полунощ ме освободиха да си вървя.

Беше пред пролет като в 2013-та. Площадът пустееше.  Над кино Балкан от към Радио Пловдив се обади Чухъл. Самотното му окуражително свидетелстване „Чууух, чууух, чууух!” ме съпровождаше по Главната до Джумаята!  Като се спусках по ул. „Криволак”, вече се оформиха учредителните текстове за първата Подкрепа.

Старинен Пловдив, Петър Манолов