ГРАДЪТ И ОХЛЮВИТЕ
(pазправа)
Че ще живея в този град; и туй ли е написано в Акаш? Корав и смръщен българин при свършека на къщата поръчал да изрежат за вратата охлюв от дърво, преди да бъде накълван от птица – знак да я позная…
Летя, но позадремя ли, сънувам все кошмари в тоя град. Приеха ме като нашественик. И със това самите те определиха правилата на играта! И изхода определиха. Минаваха покрай ми със преструвки, че са птици, и то лебеди, а всъщност бяха змии. И винаги човек ще трябваше да ги държи във крайчеца на своето око, ако не иска после да се гърчи от отровата им жълта. Такива са нещата. Всъщност нямаха вина. Живееха спокойничко до идването на нашественика. Не искаха да нарушават леността си, да му сторят място. Играеха си непрекъснато на: ти на мене – аз на тебе! Когато клюките им втръснеха (а виното отдавна не свежеше корените на лозницата, в която пеят птици), замисляха поредните си мънички жестокости, доносничеха си един за друг, ей тъй, от доброта, говореха за някой, дето беше се забавил в тоалетната, или пък плюнчеха моливите си бледи, да поправят нещо в хороскопа си за утре…
Самият аз едва ли щях да се задоволя да вляза в крак със колективната прозявка. Животът ме заплашва да се скъса, но защо да му доставям удоволствие със хленч? Все пак успях за мигове да скъсам врявата и глас да извися. Не мога да не съжалявам, че съдбата ми отказва среща с Голиат. Значи, няма изгледи да съм Давид и аз.
Не казвам, че съм по-добър от тях. Със своите хамалски рамене аз може би съм някак си по-истинен, защото всяка нощ размествах звездни светове и после се навеждах над листата, и с остатъка от овъглените си крайници се мъчех да нареждам букви в ято – буква подир буква. Излизаха все гаргалаци, гаргалаци, гаргалаци – ято гарги от тетрадката на първолак.
Защо все тъй се случваше, не знам! Тревожно беше във самия мене, сякаш съм дошъл за малко и нито иде да си кажа името, нито пък да повествувам дълго и широко, пък съм поостанал…
Съмнявам се дори в това, че тези редове са нужни някому. Самият аз бих бил доволен, ако можех да погаля нечий слух със: на-ни, на-ни-на! И ето на – си мислех – колко имам да говоря (нашественикът тук повдига рамене), пък нелепо някак, суфльорът, дето ми подаваше слова, полека извъртя лицето си от мене. Обхващам чело с длани, пак гори, но топлината някак вече си отива…
И май съм гъбата, с която са забърсвали праха, изстискали от влагата и хвърлили зад някъде да си почива.
Къде ми плъзна мисълта, додето гонех запъхтян в тревите охлювите за вечеря!
